някои мисли за Интернет и активностите в това пространство

Да публикуваш в Интернет - музика или стихове, или кратки филми - е все едно като да викаш в огромна, почти безкрайна зала: ехото го няма, или не достига до теб. Навремето имаше една приказка за цар Мидас и магарешките му уши; винаги когато става дума за публикация на нещо твое в огромното пространство Интернет се сещам за дупката, която изкопало момчето и извикало вътре истината за царя... Пространството, в което викаш, е сякаш безкрайно, няма стени, които да връщат ехо, или тези стени са толкова отдалечени от теб, че или гласът ти се оказва слаб да ги достигне, или ехото е твърде слабо, за да се върне при теб. А смисълът на всичко споделено - освен простата автотерапия - е да има ехо. Ехото е много важно. Откликът. Както и в приказката.
Другото интересно нещо е, че във Интернет всички ние - иначе напълно реални личности - се превръщаме в едни чисти съзнания, в ангели, лишени от тела; висим в сивото пространство, създавано от множеството свързани помежду си сървъри, като бледи, светещи със собствена светлина, паяжини. Телата ни, без които иначе не можем, тук се превръщат в една забравена и напълно пренебрежима подробност. Не е ли странно? Интернет ни дава възможността да се отдадем на игрите на ума, нашето съзнание става демиург в тази непозната все още Вселена. Пълновластен господар. Интернет все пак не е откъснат напълно реалността, нито пък реалността е напълно откъсната от тази Световна Мрежа; получава се, че тази плоскост, в която всички ние сме едни безплътни съзнания, общуващи помежду си чрез помощта на буквите, е всъщност плоскостта на магията - нематериалното въздействие върху материята и коридорите на реалността, създавани от това нематериално въздействие. Тук, на това място, в Мрежата, ние можем да видим фините механизми на въздействието на идеите върху материалната реалност, на съзнанието върху битието. Странно защо никой не е обърнал достатъчно внимание на това. Може би ще се изплашим прекалено много и ще започне средновековния лов на вещици? Не знам, засега предпочитаме да затваряме очите си.