Пещера и иманярството; света, в който живеем

Вчера бях с един приятел (Момчил Кабаджов се казва, дипломиран кино и тв-режисьор) до Пещера, това е градче с дълга история (може би по-дълга, отколкото си мислим). Трябваше да дозаснемем кадър, който липсваше във филма, по който работим все още -- снимахме го през (горе-долу) целия май в околностите на Пещера и Брацигово. Филмът е уестърн, заснет изцяло с парите на автора на филма, Иван Божков, който работи и живее в Испания и е луд фен на каубойския живот. Както и да е, исках да кажа, че покрай снимките на този филм се запознах с много хора, чрез общуването с които ми се открива един свят, за който не съм подозирал, че съществува. Та, след снимките на кадъра, който ни липсваше, в кафенето на изхода на Пещера Ники Попов -- алпинист, пещерняк, иманяр, по народност арумън -- ни разказа безумно интересни неща за съкровищата, скрити в планините край Пещера. Невероятни, поразителни неща! Неща, които обръщат закостенелите ни представи. Целият разказ би отнел много време и би заел много повече място, затова тук само го анонсирам.
Засега само нахвърлям мислите си, получава се хаотично, смятам да направя план, по който да се движа, за да организирам този сайт и в края на краищата той да стане това, за което се представя -- място, на което да споделя виждането си за света, виждане, което тая в себе си от години... Времето е дошло, разбирам го лека-полека.
Живи-здрави.

някои мисли за Интернет и активностите в това пространство

Да публикуваш в Интернет - музика или стихове, или кратки филми - е все едно като да викаш в огромна, почти безкрайна зала: ехото го няма, или не достига до теб. Навремето имаше една приказка за цар Мидас и магарешките му уши; винаги когато става дума за публикация на нещо твое в огромното пространство Интернет се сещам за дупката, която изкопало момчето и извикало вътре истината за царя... Пространството, в което викаш, е сякаш безкрайно, няма стени, които да връщат ехо, или тези стени са толкова отдалечени от теб, че или гласът ти се оказва слаб да ги достигне, или ехото е твърде слабо, за да се върне при теб. А смисълът на всичко споделено - освен простата автотерапия - е да има ехо. Ехото е много важно. Откликът. Както и в приказката.
Другото интересно нещо е, че във Интернет всички ние - иначе напълно реални личности - се превръщаме в едни чисти съзнания, в ангели, лишени от тела; висим в сивото пространство, създавано от множеството свързани помежду си сървъри, като бледи, светещи със собствена светлина, паяжини. Телата ни, без които иначе не можем, тук се превръщат в една забравена и напълно пренебрежима подробност. Не е ли странно? Интернет ни дава възможността да се отдадем на игрите на ума, нашето съзнание става демиург в тази непозната все още Вселена. Пълновластен господар. Интернет все пак не е откъснат напълно реалността, нито пък реалността е напълно откъсната от тази Световна Мрежа; получава се, че тази плоскост, в която всички ние сме едни безплътни съзнания, общуващи помежду си чрез помощта на буквите, е всъщност плоскостта на магията - нематериалното въздействие върху материята и коридорите на реалността, създавани от това нематериално въздействие. Тук, на това място, в Мрежата, ние можем да видим фините механизми на въздействието на идеите върху материалната реалност, на съзнанието върху битието. Странно защо никой не е обърнал достатъчно внимание на това. Може би ще се изплашим прекалено много и ще започне средновековния лов на вещици? Не знам, засега предпочитаме да затваряме очите си.

ЗЛАТНИЯТ АПОКРИФ

Нашата вселена е съставена от два свята. Светът, който обитаваме, е свят на материята, свят, в който материалните тела не могат да превишат скоростта на светлината. Фотоните нямат маса в покой. Всяко материално тяло, когато приближава скоростта на светлината, започва да губи третото си измерение, сплесква се, започва да става двумерно, масата му се увеличава към безкрайност, времето се забавя и върви към абсолютно спиране. Скоростта на светлината е праг, който ние, материалните, не можем да преминем. А отвъд този праг е Светът на Светлината - свят, в който частиците в покой са фотоните - там те са атомите, изграждащи материята на този отвъдсветлинен свят. Те, фотоните, частиците на светлината, са единствените, които ни свързват с този Свят на Светлината. Подозирам, че чрез тях ние приемаме информация за този свят, който някои наричат Бог, някои Орел; този свят има стотици имена. Душите ни, иска ми се да е така, идват от този Свят на Светлината, обитават нашите черни, материални, тежки тела (толкова мили, толкова топли), събират информация, която при смъртта се завръща отново в онзи Свят, към Океана от Светлина, като по този начин го обогатява. Навярно не всяка информация, получена в земния ни живот, може да навлезе, да се слее с този Океан от Светлина (затова и в Библията пише "нищо нечисто не може да влезе там"). Навярно има период на пречистване от грешната, злата информация, от спомените за нашите грешки и "лоши" деяния. Навярно това е 40-дневния карантинен период на душата, нейното чистилище. Но ако е така, колко е тъжно, че няма да помним кои сме там, в този Океан от Светлина...
Това всичко ми хрумна преди повече от 15 години. Съжалявам, че нямах време да го обоснова и публикувам. Свързано е с физиката, с теорията на относителността, а за тях трябват уравнения, трябва математика. Сега някои руски физици започват да доказват този модел, който нахвърлях по-горе, наричайки го с други имена, разбира се, но говорят за същото. Може би никога няма да се спомене името ми като един от първите /ако не и първият/, на които им е светнал този образ на близнаците-светове, но той го има и в китайските Ин и Ян, и в много други религии, но така вързан с физиката го нямаше досега. Може би е късно да претендирам за каквото и да било, но все пак - ето, пиша го. Това е само малка част от моята идея. Ще я развия и обоснова допълнително.
Обещавам.

Мина много време, откакто писах тук за последно... Много неща се случиха оттогава, за някои не искам дори да си спомням, защото е болезнено. Понякога е по-добре сякаш умът ти да се занимава с плитки и безсмислени неща само и само за да не осъзнае истината за жалкото съществувание, което водиш. Вярно е, че върша това или онова, но повечето е без искрицата, която винаги ме е водила напред; повечето е като въртенето на катерицата в колелото - движение заради самото движение; за да не видиш истината, чрез движението /дори и безсмислено/ да не й позволиш да стигне до ума ти, да навлезе в съзнанието ти... Всичко това ми напомня отговора на древногръцката пророчица на настойчивите въпроси на някакъв си герой, който искал да разбере какво е най-добро за човека. Искате ли да знаете какъв бил отговорът?
Наистина ли искате да знаете?
Ако сте настойчиви, ще ви отговоря и аз.
До другия път.
Живи-здрави.