някои мисли за Интернет и активностите в това пространство

Да публикуваш в Интернет - музика или стихове, или кратки филми - е все едно като да викаш в огромна, почти безкрайна зала: ехото го няма, или не достига до теб. Навремето имаше една приказка за цар Мидас и магарешките му уши; винаги когато става дума за публикация на нещо твое в огромното пространство Интернет се сещам за дупката, която изкопало момчето и извикало вътре истината за царя... Пространството, в което викаш, е сякаш безкрайно, няма стени, които да връщат ехо, или тези стени са толкова отдалечени от теб, че или гласът ти се оказва слаб да ги достигне, или ехото е твърде слабо, за да се върне при теб. А смисълът на всичко споделено - освен простата автотерапия - е да има ехо. Ехото е много важно. Откликът. Както и в приказката.
Другото интересно нещо е, че във Интернет всички ние - иначе напълно реални личности - се превръщаме в едни чисти съзнания, в ангели, лишени от тела; висим в сивото пространство, създавано от множеството свързани помежду си сървъри, като бледи, светещи със собствена светлина, паяжини. Телата ни, без които иначе не можем, тук се превръщат в една забравена и напълно пренебрежима подробност. Не е ли странно? Интернет ни дава възможността да се отдадем на игрите на ума, нашето съзнание става демиург в тази непозната все още Вселена. Пълновластен господар. Интернет все пак не е откъснат напълно реалността, нито пък реалността е напълно откъсната от тази Световна Мрежа; получава се, че тази плоскост, в която всички ние сме едни безплътни съзнания, общуващи помежду си чрез помощта на буквите, е всъщност плоскостта на магията - нематериалното въздействие върху материята и коридорите на реалността, създавани от това нематериално въздействие. Тук, на това място, в Мрежата, ние можем да видим фините механизми на въздействието на идеите върху материалната реалност, на съзнанието върху битието. Странно защо никой не е обърнал достатъчно внимание на това. Може би ще се изплашим прекалено много и ще започне средновековния лов на вещици? Не знам, засега предпочитаме да затваряме очите си.

ЗЛАТНИЯТ АПОКРИФ

Нашата вселена е съставена от два свята. Светът, който обитаваме, е свят на материята, свят, в който материалните тела не могат да превишат скоростта на светлината. Фотоните нямат маса в покой. Всяко материално тяло, когато приближава скоростта на светлината, започва да губи третото си измерение, сплесква се, започва да става двумерно, масата му се увеличава към безкрайност, времето се забавя и върви към абсолютно спиране. Скоростта на светлината е праг, който ние, материалните, не можем да преминем. А отвъд този праг е Светът на Светлината - свят, в който частиците в покой са фотоните - там те са атомите, изграждащи материята на този отвъдсветлинен свят. Те, фотоните, частиците на светлината, са единствените, които ни свързват с този Свят на Светлината. Подозирам, че чрез тях ние приемаме информация за този свят, който някои наричат Бог, някои Орел; този свят има стотици имена. Душите ни, иска ми се да е така, идват от този Свят на Светлината, обитават нашите черни, материални, тежки тела (толкова мили, толкова топли), събират информация, която при смъртта се завръща отново в онзи Свят, към Океана от Светлина, като по този начин го обогатява. Навярно не всяка информация, получена в земния ни живот, може да навлезе, да се слее с този Океан от Светлина (затова и в Библията пише "нищо нечисто не може да влезе там"). Навярно има период на пречистване от грешната, злата информация, от спомените за нашите грешки и "лоши" деяния. Навярно това е 40-дневния карантинен период на душата, нейното чистилище. Но ако е така, колко е тъжно, че няма да помним кои сме там, в този Океан от Светлина...
Това всичко ми хрумна преди повече от 15 години. Съжалявам, че нямах време да го обоснова и публикувам. Свързано е с физиката, с теорията на относителността, а за тях трябват уравнения, трябва математика. Сега някои руски физици започват да доказват този модел, който нахвърлях по-горе, наричайки го с други имена, разбира се, но говорят за същото. Може би никога няма да се спомене името ми като един от първите /ако не и първият/, на които им е светнал този образ на близнаците-светове, но той го има и в китайските Ин и Ян, и в много други религии, но така вързан с физиката го нямаше досега. Може би е късно да претендирам за каквото и да било, но все пак - ето, пиша го. Това е само малка част от моята идея. Ще я развия и обоснова допълнително.
Обещавам.

Мина много време, откакто писах тук за последно... Много неща се случиха оттогава, за някои не искам дори да си спомням, защото е болезнено. Понякога е по-добре сякаш умът ти да се занимава с плитки и безсмислени неща само и само за да не осъзнае истината за жалкото съществувание, което водиш. Вярно е, че върша това или онова, но повечето е без искрицата, която винаги ме е водила напред; повечето е като въртенето на катерицата в колелото - движение заради самото движение; за да не видиш истината, чрез движението /дори и безсмислено/ да не й позволиш да стигне до ума ти, да навлезе в съзнанието ти... Всичко това ми напомня отговора на древногръцката пророчица на настойчивите въпроси на някакъв си герой, който искал да разбере какво е най-добро за човека. Искате ли да знаете какъв бил отговорът?
Наистина ли искате да знаете?
Ако сте настойчиви, ще ви отговоря и аз.
До другия път.
Живи-здрави.