Малко разсъждения за готовността

Както Шекспир казва в една от своите пиеси: "Готовността е всичко!" В това, може би, се крие и отговорът на въпроса, защо се кумя толкова време, а не сторя нещо? Защо стоя като бледа мраморна статуя, а не направя първата стъпка?

Не се чувствам готов, явно. "В готовността е всичко!"

Четох наскоро Empire V на Пелевин. Пише завладяващо, засяга интересни въпроси, но очаквах по-изпипана фабула. Очаквах да се случи нещо по-интересно. Явно пише прекалено много и няма време да обръща внимание на такива подробности, да обмисля фабулата... Иначе, както вече казах, въпросите, които засяга, са много интересни. Най-главният от тях е взаимоотношенията между човеците и реалността. Кое ни кара да се самозаблуждаваме? Инстинктът ни за самосъхранение?

Всъщност, този роман на Пелевин е едно не особено смело, ярко или оригинално въплъщение на една стара човешка параноя. Тази параноя не е изчезнала, не е умряла, защото е основана на едно основно и неизменно усещане: че този живот не е създаден за човеците. Като червена нишка, това усещане се разтяга от древността, запечатано е в митовете на древна Гърция, основна поддържаща колона на християнството е и стига, разбира се, и до наши дни, изразяващо се най-вече в изкуството -- литературата и киното. Примерът от древногръцкия мит, един от техните герои много се вълнувал от въпроса "Какво е най-добро за човека?" Броденията му в търсене на отговор го довели при някаква пития, древногръцка прорицателка (или беше митологично чудовище?). Та тя не искала да дава отговор на този му въпрос и дори се опитала да избяга, но героят бил дотолкова твърдо решен да чуе отговора, че я настигнал и я принудил насила да му каже. "Убеден ли си, че наистина искаш да знаеш?", попитала го все пак тя и след като героят потвърдил упорството и ината си, тя най-сетне отговорила: "Най-добро за човека е да не се беше раждал изобщо". Християнството (пък и будизма; че и юдаизма) постоянно внушават, че във живота ни в този свят ни чакат единствено и най-вече страдания, че удоволствията са преходни и че това, което става тук, в крайна сметка, не е толкова важно. Тук също въпросът опира до това, дали е реална реалността, в която живеем. Принудени сме да признаем, че това е основният въпрос, въпросът с главно В.

Изглежда, с все по-широкото навлизане на компютъра и приютяваните от него виртуални реалности, все по-парещ и изискващ незабавен отговор става въпросът за това какво е реалността и къде сме ние в нея. "Матрицата" удари всички ни в земята преди десетина години. Отделни гении се тревожеха за това и преди, най-яркият от тях Филип Киндред Дик, разбира се.

Или, да си спомним прословутия въпрос на един китайски философ: "Дали аз сънувах пеперудата или пеперудата сънува мен?"

Четенето на книги неусетно е възпитавало в нас способността ни да мислим абстрактно, да подреждаме околната информация в знание (знанието е подредена, взаимосвързана информация). Компютърът и компютърните игри, интернет с океана от информация, телевизията с нейните плоски шоута притъпяват тази ни способност, успешно я приспиват. Дълготрайната ни памет е в хибернация, ставаме разсеяни... Ядрото на личността е размито, недефинирано.

Силата на личността е правопропорционална на способността й да познава реалността, да прониква в нея, да постига знания, да овладява нови територии -- и да променя тази реалност, създавайки нови материални измерения в нея чрез своите постъпки. Дори и най-незабележимата ни постъпка в общата ни материална реалност е неизмеримо по-силна от огромните подвизи във виртуалните пространства, наречени Интернет. Защо? Защото последствията от постъпките ни тук са неизмеримо повече и неизмеримо по-непредвими от последствията на постъпките ни във виртуалните пространства. Нашата материална реалност е много по-богата от виртуалната именно поради това. Логично -- не е създадена от хората, за разлика от виртуалните реалности, чиито правила и границите, които тези правила налагат, са създадени, несъмнено, от хора, кой талантлив, кой -- не толкова.

Но заключването ни в тези виртуални пространства обеднява нашия жизнен опит. Това автоматично прави духа ни по-беден, по-плитък, по-плосък. Напомня цвете, поставено да расте в саксия не с чернозем, а с пясък.