*
* *
Потънал
в Дъждовно море, лунният сърп,
без да иска, убожда позналите смърт -
безадресни, безименни, големи и малки.
Те не знаят, че тях не ги помнят сега
и блуждаят огньове над пустинни села
и пращят в телефонните кухи слушалки.
А вратите - кой ще затвори след тях?
Те не се и досещат, че няма кой - пък и как? -
да наглежда старата тяхна вселена.
Даже пътят, по който отидоха си,
без да стига земята, изоставен виси -
само лунната прах е почти до колене.
Не ревност, а ров не ни пуска навън,
не избликнала нежност от наш смътен сън,
а приспивната скорост на нелепо забвение.
Но душата говори от безвестността,
ореолът във сърп се превръща и свети в нощта
и се лута плачът на възкресението.
*
* *
Камъкът се лута в пръстта -
тука
или пък там -
къс от златни времена,
страж
на всички тълпи и игри.
Но изпод твойте крака
той
пътя изтръгва сам
и го запраща в небето,
там
като стълб да гори.
Не съм крал своята свобода,
не
съм скитал насам-натам,
не съм изливал душата си
като
вино във пръст.
Но ето че бързо срамът
завладява
ме, за да знам:
отвътре прозорец е туй,
което
отвън е кръст.
Не ще угасиш радостта
на
бликналата сълза.
И непозната за теб светлина
опрашва
погледа твой.
А по безмълвните корени
на
цветята изтича назад
цветът на бъдните времена,
златният
техен порой.
Луната по-близка от кръв
е
на всеки по тая Земя
и според хорския брой
множи
се лунният род.
Ето виж: над главите
на
улици или поля
ято лунни пейзажи
сякаш
че търси брод.
(Преводите на стиховете на Иван Жданов са направени
съответно на 11 и 12 октомври 1990 г.)
