Благодарности към Wikipedia.

Хорал на ветровете... в памет на един поет

Казармата беше шок за мен. Голям шок. Голям културен шок. Аз, който бях свикнал да чета книги и вестници, да слушам музика, да гледам филми -- изведнъж бях оставен да се мятам като риба на сухо. Спомням си мъчителните пориви да се доближа до голямата тонколона, от която отвреме-навреме пускаха радио "Хоризонт" -- само и само да съм "по-близо до музиката", както отговорих на един офицер, който се чудеше на новобранеца, който стърчи като идиот край тонколоната. Откъснати части от вестник, парчета от книги с липсващи начало и край... всичко, върху което имаше печатни букви, беше като въздух за задъхващата се моя душа. Дааа... Някъде в това пространство и време открих страница от вестник "Литературен фронт" с няколко стихотворения и се зачетох. Бях поразен. Не бях чел такива стихове на български, стихове, написани с лекота и замах, стихове на уникално талантлив български поет, не позьор, а поет, защото не може да бъде друг... За съжаление, името на поета го нямаше на страницата... Оттогава съм разпитвал много свои познати, не знаят ли чие е стихотворението, но никой не се досещаше на кой е, или дори на кой може да бъде... В интернет-времето, заредих първия ред от стихотворението в търсачката, но, уви, стихотворението не бе публикувано никъде онлайн. Отново разочарование. И ето че преди час пробвах да потърся заглавието и -- резултатите изскочиха... Не знам, чак ми става мъчно като го пиша това, и аз не мога да си обясня защо. Неизвестният за мен поет се оказа мой съгражданин, Александър Бандеров -- за мой голям срам, не бях чел нищо от него. В негова памет, като изкупление за това, че не съм го познавал приживе, ще препиша тук от скъсаната страница от "Литературен фронт", която все още пазя, едно от най-гениалните български стихотворения. За да го има вече и в незабравящата нищо електронна памет на мрежата. Нарича се

ХОРАЛ НА ВЕТРОВЕТЕ

Мои призраци,
мои разпятия,
откога ли мъгла снежи.
Няма бъдеще и приятели,
само минало и лъжи.
Само пълната неизвестност
обещава все още път,
но и в бягството ми през Кресна
чух предателски да шептят.

Не може никъде да се избяга.
Където и да си -- все тоя делник
ще те гризе, така че да дотягат
и слънчевите чудеса на Мелник.
Дори видяният мираж от влака
наподобяваше зелена палма.
И снежното затишие изплака
с непостижимия копнеж на Калман.

Валят събудени от тишината
най-бавните, най-късни дъждове.
Кълвачът епитафийно кове
и падат часовете прокълнати.

Прииждат непрогледните мъгли,
оттичат дните. Мислех, че живея,
и още жив възторгът ме владее
и като огнен дъх ме пепели.

А е дошла астрономична зима.
Пронизва с леден рог самата вечност
и упорита, но и уязвима
самотно мръзне моята сърдечност.

Стоя пред своя двойник в огледалото,
мълчанието отразено свети
и зазвучава диво и астрално
среднощният хорал на ветровете.

Не вярвам в призраци, но става страшно,
когато разбереш, че е без смисъл
дори и собствения ти живот.
В чие ли чуждо време съм се вписал?
Кои планети са се съчетали,
какви слънца нощес съм разгневил,
че моите безумия са бяли
сред черните градушки на април.

Стотици самозвани принцове
пред замъците и дворците се тълпят.
И се върти безумната ролетка.
А ние сме в отчаяния клинч
на неспасяемата равносметка.

Зловеща пяна, умъртвена риба,
безкрилото небе -- без шир и длъж.
И разумът над бездната, пред гибел.
Дано поне се свърши изведнъж.

Къде е живата човешка нежност,
на радостта звънящите мембрани?
Нима ще видя сред горите снежни
на спомена звездите изкълвани!

Настъпи времето за златна жътва,
а още семето не съм засял.
След поривите тича гладна хрътка,
дъхтяща астматично на метал.

Чуй как връхлита северният вятър!
Изтръгва и ломи, а аз не мога
да бъда МИМ в оскандален театър
на междуречие от лед и огън.

Съдете ме, че повече не вярвам в думи.
Надбягването с вечността е невъзможно.
Бих предпочел пиянските безумия
пред угризенията ви тревожни.
Не блясъка на остроумните метафори
в пасажния екран на ехолота,
а дъното, припомнило ни с амфори,
че сме дошли да продължим живота!

декември 1986

Вавилон и разбъркването на езиците

Отдавна си мисля за някои интересни съвпадения/противоречия в някои езици, следи от едновремешната постъпка на старозаветния бог... Например, в съседния ни гръцки език "Не" всъщност означава "Да". Един африканец казваше, че най-святата дума в езика му "майка" на езика на съседното му племе означавала "лайно". Англичаните, например, вярват в "God" /"гад"/, както всъщност славяните едно време са наричали змията (символ на сатаната, вечния противник на християнския бог). Същите тези англичани (въпреки че имаме много съвпадащи по звучене и значение думи като "брат", "сестра", "нос", "скула" [skull -- череп] -- белези на общия индоевропейски произход на нашите езици) под "гост" ("host") разбират точно обратното, а именно -- "домакин", а пък прилагателното "hostile" пък значи "вражески, неприятелски". Странна история. Как са се разбъркали езиците, а?... Ако се сетя за още, ще ги допълня в коментарите.